Становище по Проектозакона за Културното Наследство
Росица Охридска-Олсон
Това е лично становище, което отразява основните промени в новия Проектозакон за Културното Наследство и не изразява мнението или становището на никой държавен, общински или частен орган или личност, освен на автора.
Вече много специалисти в областта на културата и политически личности изказаха мнението си за публикувания проекто закон относно собственността, търговията, концесиите и опазването на културното наследство. Аз няма да коментирам области, в които не се смятам за експерт, като например правните аспекти и противоречията на закона с конституционното право или опасностите от изнасяне на национални културни ценности извън страната. Моят поглед върху този закон е единствено във сферите на маркетинга, дигитализацията и използуването на културното богатство на България с цел международната популяризация на българската култура и културния туризъм.
Първото ми впечатление от проектозакона е сякаш той е писан в 19 век. В него няма и следа от т.н. и модерно понятие за култура, като интердисциплинарно човешка дейност в постоянно в заимодействие с останалите области на обществена дейност. Извън закона са оставени институции, хранители на българското историческо наследство като читалищата и библиотеките. Не са засегнати проблемите с дигитализацията на фондовете на музеите, както и на недвижимите културни ценности и културните ценности на живата култура, като занаятите, фолклора и други. А именно това комплексно богство на българското културно наследство е базата за устойчиво регионално развитие, просперитет в културния туризъм и предоставяне на достъпа до това наследство на всички в света.
Въпреки, че законът в Чл. 3. (1) казва , че « има за цел да създаде условия за опазване, защита и устойчиво развитие на културното наследство и да гарантира равен достъп на гражданите до културните ценности» той не засяга по никакъв начин как именно
1. Ще се създадат условия за устойчиво развитие чрез прилагането му
2. И как ще се гарантира равен достъп на гражданите до културните ценности.
При анализ на същия Чл. 3 от закона, и съпоставянето и с останалите 70 страници, никъде не се виждат следните механизми осигуряващи горопосочените две главни задачи които си поставя закона. По конкретно:
1. Осигуряване на условия за устойчиво развитие. Устойчивото развитие на културата може да се осигури само чрез подходящи стопански дейности, които да осигурят допълнително финансиране, извън бюджета на държавата и общините. За тази цел трябва да се приеме, че за културата, както и за останалите човешки дейности, действуват законите на свободните пазари.
И за да се излезе на тези пазари, законът трябва да предвиди кой или кои държавни и общински институции (Министър на Културата, Кметове или други) ще отговарят за маркетинга на културното ни наследсво. Бих искала да подчертая, че първо, маркетинга не е равностойно понятие на популяризация и реклама, с които според този закон се занимават общините или според закона за Туризма, Държавната Агенциа по Туризма (Чл. 5а, Т. 14).
Маркетингът е постоянна дейност за обрзуване, предлагане на определени пазари и реклама на определен продукт или услуга, с цел материална или духовна печалба. От проектозакона обаче не е ясно не само кой ще се занимава със създаването маркетинговата политика за нащето културно наследство, но и такава политика не е засегната изобщо като концепция.
Липсата на подобна концепция води и до противоречията в точките, засягащи финансирането.
Финансиране на музеите ( Чл. 34, 35 и 36 от проекто закона). В тези точки се урежда, от една страна финансирането на музеите чрез държавния или общинския бюджет и те се определят като «юридически лица на бюджетна издръжка, второстепенни разпоредители с бюджетни кредити, които съставят бюджета”, и от друга, финансиране чрез «собствени приходи на музеите».
Никъде обаче не опоменато, че музеите имат право на собствени приходи от търговска дейност, извън тяхното право да придобиват културни ценности и да продават предмети от масов характер или монети датиращи след 1800-та година, нито те могат да се регистрират в Търговския закон.
Музеите, като обект на културния туризъм би трябвало да могат да използуват доходите (директни или индиректни) си от вътрешния и межбдународния туризъм като главния източник на финансиране, а не общинските бюджети, хилавото частно спонсорство и продажба на «документи и други услуги (неясно точно какви)» . Чл. 30, който позволява на музеите да извършват стопанска дейност не изяснява нито кой финансира първоначалния капитал за такава дейност, нито кой от музейните работници има квалификацията да се занимава с такава дейност, нито как музеят може директно да се облагодетелствува от тази дейност.
Тоест, не се променя сегашното абсурдно положение, при което всички пари от стопанската дейност на музеите отиват или в държавата или в общината, и по този начин музеят няма никакъв стимул да развива подобна дейност, която на всичкото отгоре изисква огромни човешки и материални ресурси.
Освен това, музеите нямат право да дават концесия върху част от сградите си, с цел оформяне на магазини. Това право се дава от общините или държавата, в зависимост чия собственност е музея. В Чл. 80, ал. 4 изришно се подчертава, че не могат да се дават под концесия музейни сгради или комплекси. А част от тях? Но кой менажира такива концесии, как музея получава приходи от тях, не е ясно. Това се отнася и до как се урежда въпроса за подобни концесии при музеи със смесена собственност, което съвсем не е ясно.
Още по-малко ясно е, тоест изобщо не се засяга в закона и електронната търговия. Нито за музеите, нито за недвижимите културни ценности. Тоест те не могат, поне според проектозакона, да създават електронни магазини и да продават на цял свят сувенири, научни статии, абонаменти, карти за спонсорство и т.н.
Много показателен е Чл. 171. за липсата на маректингово мислене в ерата на Уеб 2.0., или така наречения “социален интернет”. Тази точка гласи: “Разпространяването на фотографско, компютърно, видео- и друго изображение на културна ценност, на нейно копие или елементи от тях, използването му при производство на стоки, етикети и дизайнерски решения или за други търговски или рекламни цели се извършва въз основа на договор със собственика на културната ценност, а за музейните културни ценности – със съответния музей.” Tова на практика значи, че ако направим снимка на Мадарския конник или на копието на Казанлъшката гробница, не можем да я разпространяваме по Интернет, освен ако нямаме подпиан договор. Което превръща в закононарушители всички туристи които правят снимки на културни ценности и ги публикуват във flicrk.com, или youtube.com, което е безплатна реклама на българското културно-историческо наследсто. Още по-зле стои въпроса с правенето на снимки, видео или използуването на елементи от музейни ценности. Повечето музеи в България забраняват снимането в музеите, дори когато предметът за заснимане не е в опасност от светкавица или допир, каквито са например мраморни капители, плочи, метални предмети и други. Това означава, че такъв договор, дори при желание, не може да се случи.
Въпросния Чл. 171 също не обяснява как се определя дали в едно дизайнерско решение или компютърна графика например, е използувано или не изображение на културна ценност. Ако например създадем лого на архитектурно студио, базирано върху част от капител на римски храм, как съответния собственик на културната ценност може да докаже че елементът на капитела е именно този от неговия храм, при наличието на хиляди подобни капители в света? И тъй като по силата на проекто закона нито културните паметници, нито музеите са задължени да дигитализират и фотографират своята собственност или фондове, такова изображение не може да се закупи правомерно, нито да се разпространява – физически или електронно.
И въпреки, че това не е проектозакон за туризма, в него липсват механизми и насоки за устойчиво развитие на музеите като основен елемент за изграждане на продукта на българския културен туризъм. Не са определени лицата които взаимодействуват с ДАТ, Министерството за регионалното развитие, Научни Институти и фондации с идеална цел, и много други организации влизащи в процеса на създаване, маркетиране и увеличаване на приходите от културния туризъм. Затова мисля, че целта за «осигуряване условията за устойчиво развитие на българската култура» не е засегната на практика от създателите на проектозакона.
Въпроса за недвижимите ценности и тяхното използуване за целите на туризма и на устойчивото развитие е още по-сложен. Както много експерти подчертават, отдаването под концесия само на напълно проучените обекти е абсурд. Но дори и да се поправи това недомислие, все пак остават и други въпроси свързани с тези недвижими културни ценности.
Първият въпрос, който искам да повдигна, че по силата на този закон, никъде не се изисква от концесионера да представи план за устойчивото развитие на обекта на концесията и то свързан с увеличаването на туризма към общината, региона или страната. Вторият въпрос е, че концесионерът не се задължава да обозначава обекта на концесия, да рекламира или по друг начин да предоставя информация на нучни институти, държавни и общински организации и гражданите. Както и концесионерът не е задължен да предоставя достъп за лица с увреждания, да има задължително работно време, оповестено на видно място в обекта, осигуряване на парко-места и много други задължения за правилното функциониране на обекта на концесията като част от туристическите атракции на региона.
Чл. 83, ал.3 изришно подчертава, че приходите от концесията трябва да се изразходват само за “консервация и реставрация на недвижими културни ценности”. Тоест, получените пари от концесиите няма да помогнат маркетирането и рекламата на тези културни ценности. Същият проблем се засяга и в Чл. 106, ал, 4., когато се отнася до приходи от сделките на музеите. За това ние, данъкоплатците трябва да отделим пари и да ги дадем на ДАТ да рекламира културните ценности.
2. Равен достъп на гражданите до културните ценности. Следващия въпрос, който искам да разгледам е за равния достъп до културните ценности. Явно проектозаконът тук има предвид само физически достъп до културните ценности, тъй като никъде не се споменава право на достъп чрез електронни средства, нито собствениците или концесионерите на културни ценности са задължени да дигитализират информацията за тези културни ценности.
Нещо повече, освен големия риск за «изчезване» на движими културни ценности заради ограничената физическата възможност на малкото музейни работници да правят хартиени паспорти и регистрират новонамерените културни ценности, има риск и за физическото унищожаване на тези архиви – или по случайност (пожар, наводнение, и т.н.) или съзнателно – кражба, подправка на документация и т.н. За да има пълен и равноправен достъп до културните ценности, трябва цялата информация за тях да се дигитализира и да се съхранява на няколко места, както се прави с ЕГН и други информативни единици от национално значение.
Не е уреден също така и видът на достъп до културните ценности и информацията за тях. В момента например най-съвършенният уред за неконтактно 3-димеционално сканиране на недвижими културни ценности принадлежи на Института по Тракология при БАН. За създаването на енциклопедия по тракология, Институтът има нужда от достъп до определен брой културни ценности с национално значение. За съжаление обаче, този институт, който е на бюджетна издръжка, трябва да заплаща на друг Институт (АИМ), също при БАН и също на бюджетна издръжка за да заснеме безконтактно тези предмети. Като резултат се преливат от пусто в празно бюджетните пари, а достъп до тези изображения нямат нито учените, нито гражданите, нито туристическите компании, които могат да ги използуват за Интернет реклама.
При липса на достоверна информация, която няма откъде да се вземе, освен ако лично се посети музея, извън обсега на българското културно наследство остават 1.5 милиарда ползватели на Интернет. Така няма защо да се учудваме, че държавата ни харчи пари на данъкоплатеца за да рекламира културния туризъм чрез ДАТ, а туроператорите пишат в брошурите си невероятни измислици и публикуват незаконно снимки сканирани от пощенски картички и книги издадени от музея. Както се изрази Г-н Румен Драганов през февруари 2008 на объждането на проектозакона, туристическата индустрия в България има нужда от партнори в лицето на собствениците на културните ценности, за да може да има устойчиво развитие.
А това партнорство трябва да се изразява и с достъпа до инфромация, и с виртуалния достъп до културните ценности за тези които нямат възможност да посетят 40,000 недвижими културни ценности и да видят на живо милионите артифакти в музеите, от които се излагат само 10%. Ако тези 1.5 милиарда потребители на интернет имат възможност да видят 3 дименционални възстановки на неолитните мини на Аи Бунар, може би, дори и един процент от тях, ще решат да посетят наживо Стара Загора и неолитните жилища там.
Искам да засегна археологическите културни ценности, и по-специално глобалните аспекти на археологическите проучвания на тези обекти. По проекто закона, международното сътрудничество в тази област е толкова затруднено, че на практика се оказва невъзможно да се правят големи интернационални проекти, на които се радват Гърция, Турция, Египет и други страни. Защо? Първо, защото в според проектозакона разрещения се издават само за 1 година. Като се има предвид краткия археологически сезон в България, това на практика означава само 3-4 месеца, което е напълно недостатъчно за един голям проучвателен проект, каквито са например археологическите разкопки на тракийските могили. Второ, нито една голяма научна или друга организация не би направила план за дългосрочно финансиране на такива проекти, ако няма гаранцията, че на следващата година ще може да продължи разкопките. Освен това, проектозаконът не предвижда в какъв срок преди започването на разкопките трябва да се получи разрешение, нито задължава органите раздаващи тези разрешения да отговорят на подателя на молбата в определен срок.
Ще дам един пример. Правителството на САЩ дава големи пари на своите учени, университеи и научни институции за археологически изследвания, както го правят и свръхбогатите фондации базирани в тази огромна страна. Но тези за тези грантове се кандидатствува минимум 12 месеца преди започването на проекта и в много от случаите сроковете на проекта са 2-3 годишни. Как българските археолози ще могат да се възползуват от финансирането на такова международно сътрудничество, ако органите издаващи разрешения нямат задължението да отговорят в определен срок на молба за разкопки?
Искам да засегна въпроса за рекламата на културните ценности, поне дотолкова доколкото е отразена в този проектозакон. Според проектозакона, това се разглежда в кратката Глава Петнадесета. В Чл. 174. (1) се казва, че «Музеите осъществяват представянето на движими културни ценности чрез постоянни или временни експозиции.” И нито дума за други форми на представяне на движимите културни ценности, като виртуална реалност, 3 дименционални и лазерни прожекции и други форми на модерно представяне, които не изискват непременно зали за експозиция. В Чл. 30, ал. 3, музеите имат право да издават рекламни материали, но как се финансира това и каква експертиза по рекламата могат да предоставят музейните работници е неясно. Това се отнася и до държавните музеи и тези директно подчинени на МК.
Министерството на Културата е може би единственото подобно държавно учреждение в света, в който няма отдел по маркетинг, нито се предвижда такъв по закона на проекта. Нито има отдел по дигитализациия и Информационни Технологиии. За отдел маркетинг не се говори и при музеите, тъй като тази дейност не е задължителна при тях. Тогава защо да се чудим, че нашите музеи са бедни, експозициите (с малки изключения) скучни и не се посещават, и само около 10на музея се посещават от чуждестранните туристи? Нито пък трябва да се чудим защо в Интернет не можем да намерим нито една снимка, която да не е нелегална, на гробницата в Александрово, например, която е забранена за посещение.
Като заключение мога да кажа, че проектозакона е в стадий на чернова, а не на завършен законен акт, готов за приемане от Народното Събрание. Затова моля всички граждани, представители на различните политически партии, научните институции и пресата да не позволяват проектозакона да бъде приет във вида в който се представи за първо четене.
